“Какво сънуват вълците“

Сборник с крaки разкази




Сборникът с кратки разкази “Какво сънуват вълците” включва трийсет текста, писани през последните десет години.
Част от тях вече са отличени в национиални конкурси за проза (Първа награда в конкурса “Рашко Сугарев” 2011, която се връчва тези дни, две Първи награда за белетристика в Студентския литературен конкурс в Шумен, Първа награда в конкурс за кратка проза на издателство “Мисъл” и ЮНЕСКО и др.)

Тук има истории, в които читателят може да разпознае себе си. Героите са обикновени хора, които могат да се срещнат всеки ден – родител, който прави отчаяни опити да реши задачата по математика на сина си, защото знае, че иначе ще изгуби част от уважението му; мъж, който води туристи по пещерите и измисля истории, които да ги забавляват; уличен художник, който продава картини пред музея “Гугенхайм” и една негова картина струва точно колкото билета за музея; алпинист, който си търси работа по специалността или жена, която подминава просяците със свито сърце, защото си мисли, че всички сме свързани в този свят и всички вървим върху много тънък лед.

Книгата отвежда къде ли не – в метеорологична станция или в антикварен магазин, затрупан с римска керамика, бронзови статуи и антични мебели, във Венеция, Ниш, София или някъде високо в планината.
Зад обикновените истории и места обаче прозират други разкази, които показват че не всичко е точно такова, каквото изглежда. А тъжните и смешни истории могат и да са се случили наистина. Защото да живееш обикновено не значи, че животът ти е скучен. Защото обикновените хора често имат необикновена история, която си струва да бъде разказана. А смехът ни води до идеята, че животът може да бъде по-лек и по-приятен.


Оля Стоянова е родена на 14.09.1977 г. в София. Работи като журналист във в. "Дневник" от десет години. Преди това е била редактор във в. "Литературен форум". Завършила е Факултета по журналистика в СУ "Св. Климент Охридски" и след това специалност "Културология".
Автор е на четири книги – “Фотографии” (2000 г. издадена като Първа награда на конкурса “Веселин Ханчев”), "Проза" (2002 г. изд. “Жанет-45“) и "Пътна карта" (2003, издадена като Първа награда на в. “Литературен вестник” и Младежки дом - Русе), както и на един роман - "Лични географии" (2005 г., изд. “Жанет-45”).
Текстовете й са превеждани на английски, испански, руски, италиански, чешки, словашки, сръбски и полски.

Печелила е награди за литература и журналистика –
Награда от фотоконкурса на ЮНЕСКО за млади журналисти – 1999 г.
Първа награда в конкурса на издателство “Мисъл” и ЮНЕСКО – 2000 г.,
Първа награда за поезия в конкурс “Дора Габе”, 2000 г.
Първа награда за белетристика в Национален студентски конкурс – Шумен, 2003 г.
Първа награда в поетичния конкурс за поезия “От заник слънце озарени, алеят морски ширини...”, Поморие, 2007 г. и др.
Първа награда от Първия национален конкурс за поезия на името на Добромир Тонев – март 2011 г.
Тези дни спечели Първа награда в конкурса за къс разказ “Рашко Сугарев” 2011 г.

През 2004 г. получава златна значка и наградата “Рицар на книгата” на издателство “Сиела”.


Рецензии:

“Писането на Оля Стоянова се отличава с един внимателен поглед към всекидневното, към детайла. Задните дворове, дребните работи, пътните табели, случайно дочутите реплики и изобщо баналното, което „се промушва отвсякъде“, лягат в основата на тази книга. Фразата е къса и стегната, образността е конкретна, черно-бяла и изчистена от излишен поетизъм. Почти документални описания, плътни и видими. Стихотворенията на Оля Стоянова са населени с лица и истории — от бабите в Петрич до „Виетнамският лечител от Надежда“. Впечатляваща и сурова книга, в която можем да видим как прозата на всекидневието се превръща в поезия.”

Георги Господинов


“На фона на засилената кресливост в някои литературни кръгове, Оля Стоянова прави впечатление на човек, който умее да се вслушва в мълчанието. Минималист в изказа си, тя забелязва паузите в живота, статичните мигове, когато се вземат важни решения, но отвън това не личи, човешката ситуация.
Текстовете на Оля са лаконични. Те не се увличат в описания на атмосфера и предмети, в словесни ефекти или кичеста метафорика. При тях като че ли видимите следи на стила за премахнати, разкрасяването е забранено. Именно при този аскетизъм в подхода към текста се получава най-запомнящото се качество в стиховете на Оля: там всяка дума тежи. Не можеш да я смениш, не можеш да пожелаеш друга на нейно място. Оля е търсач на смисъла, на парадокса в реалния живот и веднъж уловила ситуацията, тя няма да я подправи с фалш.
Езикът на Оля е прецизен, конкретен, целенасочен. Тя избягва абстракциите като лековати и недостоверни. Някои автори пишат според максимата, че езикът сам говори себе си. Ако езикът на Оля няма усещането, че ще каже нещо съществено, ние няма да го чуем изобщо.”

Кристин Димитрова


“Оля Стоянова работи като журналист във вестник „Дневник“. Тя е известна като един от малкото български литературни журналисти, които притежават вкус за добрата книга и чиито оценки не са конюнктурно зависими. Автор на няколко много успешни стихосбирки. „Лични географии“ е първата й белетристична книга. Романът на О. С. наблюдава начина, по който се прави равносметка. Около нас, в нашето „сега“ се култивира твърде много прах от предишното и ние ходим навсякъде с този прах – така може да се формулира водещата лайтмотивното напластяване линия. За да можем да продължим, е необходима такава рекапитулация, която да почиства, да разделя нещата на купчини „трябва ми“ и „не ми трябва“. Като силен контрапункт е представена темата за „излизането навън“, за връщането към едно забравено състояние. В този смисъл може да се каже, че „Лични географии“ е „екологичен“ роман, който винаги ни е бил нужен, но досега не сме знаели за това.”

Борис Минков

Оля Стоянова издаде книгата си “Пътна карта” в резултат на Интернет-конкурс в Русе. Затова читателите не бива да се изненадват, че само месеци след втората й стихосбирка “Проза” (декември, 2002) се появи и третата. Струва ми се, че двете книги трябва да се четат заедно – с “Пътна карта” да се ориентираш сред делничната “Проза”. А когато се изгубиш в парадоксите на очевидния лъжереализъм, чрез “Проза” да си начертаеш “Пътна карта”, която да те изведе някъде край път Е80. Все пак репортажната лирика на Оля Стоянова в третата й книга е доведена чрез фигурата на пътя до сърцето на мигновената всекидневна драма. Къде по-нататък? След Фотографията, след Прозата и Пътя? Книгата донякъде предвижда вероятните си развития. Изглежда това са моделът на приказката – важен в стратегиите за очудняване на балното всекидневие, както и разгъването на стихотворението с една степен в повече от хайку – съществен ход, за да се постигне по-силно внушение.

Пламен Дойнов

“Дебютният роман на Оля Стоянова е зряла и сериозна творба, защото успява да избегне драстичната игра с формата, модернисткото експериментиране с жанра, непрекъснатите преки позовавания и цитати. “Лични географии” е добре разказана история на едно заминаване, в което опитът за скъсване с миналото неизбежно преминава през изпразване на къщата, освобождаване на пространството, ровене из чекмеджета и бюра в опит да се подберат нужните вещи.”

Камелия Спасова, Мария Калинова